ОТСЛАБВАНЕ

Защо мразех да се движа, когато бях 130 килограма


Заглавието ми нарочно подвежда. Не е трудно да се сети човек защо на 130 килограмова панда няма да й е приятно да се движи… А чак толкова прозрачно ясно ли е всъщност?

Истината е, че цял живот съм отбягвала движението, и когато бях само 50 килограма, и после 70, и 90, и 130. И по-неприятната истина е, че това се случва на много хора, които смятат че им има нещо, или че просто са родени търтеи, и в крайна сметка никога и не се докосват до красотата на движението. Не винаги сме в състояние да обясним собственото си поведение пред себе си и лесно-лесно се набутваме в плен на рамки, които грижливо си изковаваме сами.

Отсега да знаете, че няма да коментирам физиологичните и биологични процеси, които водят до затлъстяване при залежал начин на живот. Върху тях се упражняват всякакви знайни и незнайни, чели-недочели индивиди, а междувременно изпускат нещо фундаментално, което няма да се уморя да повтарям. 

Формално за човека се говори като за своеобразна дихотомия (две части), т.е. мислим за себе си като за тяло и ум. Все делим едното от другото, все се опитваме да въздействаме на едното БЕЗ другото, и същевременно чакаме резултат, който да бъде устойчив във времето и за двете неща – т.е. да сме слаби, красиви и щастливи, и в хармония със себе си. Не е време за протяжно философстване, затова ви връщам към темата, и сега си помислете как това делене се отнася към явлението “мразя да се движа“.

Как изобщо е възможно някой да мрази да се движи? Хм? Хората по своя генезис са ловци-събирачи. Т.е. движението е в основата на еволюцията, това е естествена потребност. За бога, човешкото тяло е една внушителна, отлично смазана машина за движение – само се сетет за Майкъл Фелпс! И въпреки това аз, както милиони хора с проблеми с теглото по целия свят, мразех да се движа. Мразя да се движа от дете. И защо да обичам да се движа, защо да ми е нужно да се движа, когато улесненията и удобствата на ерата, в която живея, ми позволяваат да не го правя. Страничен ефект на съвременността и цивилизацията, и динамиката на живота, е откъсването от базисни навици, които в един момент закърняват. Или по-семпло казано – никой не ме научи как да обичам движението, а аз не можах да се справя сама.

Изобщо в следващите параграфи лайтмотивът, който искам да върви е, че да не обичаш движението не е просто черта на характера, а резултат от друг проблем, както и погрешно тълкуване и отиграване на житейските обстоятелства. 

Впрочем много от приятелите ми също не бяха от най-активните. Предпочитахме игри, които включват повече рисуване, повече говорене. Да предпочиташ по-пасивни дейности само по себе си не е проблем, но се превръща в такъв, когато от предпочитание, с времето това се превърне в стремеж. А се превръща в стремеж поради множество фактори, които нямат нищо общо с генетиката и биологията, предразположението и съдбата.


Липса на спортна култура в семейството.


Първо, ето какво имам предвид под “спортна култура”.
Спортът, под всякаква форма, включително индивидуалите спортове, дават възможност на човек (особено младите хора) да развият у себе си лични качества като издръжливост, дисциплина и организираност,  но и умения, активност и отношение за воденето на пълноценен живот в социална среда и гражданско общество. Това са все неща върху които работим дълго и с помощта на други дисциплини, с друг тип учене, но призмата на спорта полира и дава солидност на тези умения. Придава наложителната доза реалистичност. Прави връзката с реалността.

Никой от роднините ми не е спортувал никога нищо. Нула. Niente. В най-общ план, никой от тях не е и с наднормено тегло, всички са в рамките на кухото определение “нормално тегло” към пухкави. Но липсата на съзнателно отношение към движението в семейството, в съвременния свят, до голяма степен гарантира, че детето няма да успее само да си го изгради. Или ако успее, то става поради други случайни стечения на обстоятелствата, или пък, както при мен, на много късен етап в живота с много, много, МНОГО зор. 


Неумение да се разпредели вниманието по здравословен начин


Както казах, като малка ми беше по-интересно да си рисувам, да оцветявам, да редя пъзели, да си чета, да си играя с гумени животни, да си колекционирам неща, да си създавам неща, което постепенно и неусетно се изроди в склонност да приемам движението като тегоба. Досада, в която не виждам смисъл и която ми отнема от времето за правене на по-интересни неща. За съжаление в много семейства масово се неглижира факта, че изграждането на двигателна култура е точно толкова важно, колкото насърчаването на талантите и интересите на едно дете. То може да не стане Юсейн Болт или Серена Уилямс, много важно! Но да си здрав и силен, и да познаваш тялото си, няма цена. И повярвайте ми, с малко изобретателност и правилен подход, процесът може да бъде адски приятен. 

Бел.авт.: Интернет дойде в живота ми, когато бях чак 7 клас (поколенчески му работи :D), така че говоря за по-ранен цивилизационен етап, но смятам, че интернет определено влоши тази тенденция.


Потта.

Докато си малък потта не ти прави кой знае какво впечатление, а и количествата са различни. Но с израстването много от физически пасивните деца (като мен) започват да правят пряката връзка между това, че и без това тягостното им поради излишните килца движение, води и до изпотяване. В това време при мен вече се наблюдаваха доста излишни килограми. Т.е. потта е по-обилна, защото тялото показва първи признаци на затруднение от теглото, което носи. И така в мозъка започва да се самогравира примитивната връзка, че ако не искаш да си мокър и лепкав, и да ти е некомфортно, трябва да си кротуваш, по възможност на сянка. 


Стигмата на тъпия спортист

Не мога да говоря за всички обществени прослойки, но тази, от която идвам аз, е средностатистическо посткомунистическо българско семейство. Образованието при нас винаги е било на почит, родителите ми са висшисти, а баба и дядо винаги са искали децата им да бъдат образовани. Т.е. негласната и доста опростенчески погледната норма е, че е важно да си умен и начетен, а не с хубава фигура. И като комбинираме този пиатет към знанието с липсата на спортна култура и склонността ми да се занимавам с физически пасивни неща, получаваме презрение към спорта и надменност към всеки, който му отрежда основна роля, и го поставя на равни начала с примерно с обучението си. В крайна сметка се предполага, че никой не иска да е тъп, пълничък – по-може. И което е по-лошо, това отношение е нелепо замаскирано като правилната и по-успешна житейска позиция, като по-моралнта позиция. Като се свързва по токсичен начин с концепцията за вътрешната красота и кое всъщност е ценно в един човек. Духът на това схващане продължава да си витае сред хората и откровено казано ме вбесява. Защо продължава да ме вбесява и сега, защо изобщо пиша по темата, когато вече не съм с надномрено тегло, когато се предполага, че “всичко (би трябвало да) е точно? Отговорът е кратък и брутален. Защото подобно уж безобидно концептуално изкривяване ми струваше 25 загубени години в самозаблуди, години, които никога няма да върна, пропускайки едно от най-изконните удоволствия на това, че си жив – да се движиш. 


И така фактор плюс фактор, тухла по тухла, сланинка по сланинка, в един момент теглото става истински наднормено, а то пък постепенно се превръща в свръхнадномерно, а всички гореизброени фактори увеличават в пъти натиска си. Рамката, която сам си си сковал, става все по-непробиваема, а омагьосаният кръг – все по-безизходен, а последиците – все по сериозни.


Момент, ако обичате! Вярно е, че фактори има много, причини също, но единственото важно е, че резултатът е налице. А сега какво? Съвсем естествено за мен тук възникват два въпроса.


I.
Само другите и обстоятелствата ли са виновни за това стечение на нещата?

II.
Действително ли няма изход от този омагьосан кръг и обречени ли сме да се самосъжаляваме до края на света?


Краткият отговор на първия въпрос е “не”. Постоянно да виним другите и обстоятелствата е мрънкаческо и пораженческо поведение, без поемане на личната отговорност, която имаме към себе си. 


Краткият отговор на втория въпрос е естествено продължение на отговора на първия. Изход има, винаги! Необратима е само смъртта, другото е въпрос на желание. Самосъжалението е непродуктивно, безсмислено и откровено тъпо. Трудно е човек да признае пред себе си проблема, понякога отнема МНОГО дълго време, винаги е МНОГО трудно, но щом го види, вече има посока, а това е най-важно. Т.е. решението е да се стегнем и да поемем отговорност за ума и тялото си. И най-важното е да знаете, че за това решение няма срок. Никога не е късно.

И го казвам с цялата увереност на света.

С цялата увереност на човек, който открива спорта на 25 г. (130 кг.). С увереността на човек, който помогна на майка си (50 г., 80 кг.) да свали 20 кг. и сега я вижда как сияе повече от всякога. ❤



Или иначе казано, станалото станало, стигнали сте докъдето сте стигнали, нещата са се оплели достатъчно.
Но човек и добре да си помрънква, идва време за промяна.
Поговорете със себе си и се разберете :).


Можете да ме последвате и във Facebook и Instagram.


Бъдете здрави и имайте вяра в себе си, в духа и в тялото си.

 

 

IH е блог за красоти, най-вече за красотата на волята и красотата на промяната.

Късните ми двадесет се оказаха размирни и преминах през много промени. Като резултат свалих 70 кг. (никой да не припада :D) и вече пет години съм се посветила на спорта (бивша мързелана) и здравословното хранене (прокълната да бъде вечен лакомник). Обичам езика, а работата с думи ми е страст и кариера. Пиша в лек стил и на приятни теми, споделям за живота си, мненията си и по-специално за битката с килограмите, която ме направи по-силна, по-целенасочена и промени житейската ми философия. Помогна ми да започна нова глава в собствената си история. Но най-вече искам да мотивирам и вас, и себе си, за хубави промени.

Иначе съм декемврийско бебе, конферентен преводач, възпитаничка на СУ, младшипредприемач и както прочетох в един хороскоп – самоотвержен Стрелец.

За контакти: interpretinghealthblog@gmail.com

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *