LIFESTYLE,  ОТСЛАБВАНЕ,  ХРАНА

Тъмно с превалявания от вкус



В края на януари получих и последния подарък за рождения си ден, който е през декември :).
И макар и последен по ред, ме разтърси по не по-малко прекрасен начин.

Нямам интерес към писането за ресторанти, чайни, пекарнички и прочее, нито впрочем и към четенето за такива. Мисля си, че кулинарното изкуство задължително изисква доза интимност и личен досег, като всяко друго изкуство, само че тук е носле да подуши, пръстче да се топне :D. Как се преразказва “Есен” на Вивалди? Или концерт на Аеросмит? Или на баба бухтичките? 🧡 Именно – никак :D. Също така подчертавам, че статията няма рекламна обвързаност, нито пък търся такава. Това са шепа лични впечатления и само пример за това как избирам да осмислям живота си по пътя към здравето и балансираното хранене. Както и за това, че няма как да очакваме със стари привичики да отваряме нови врати.

С други думи – послания от един хубав миг, на хубаво място.   


Животът ме е водил в много ресторанти и тук, и по света, и красиви и уютни места има много, има навсякъде. Но вълнуващи и учещи – много малко. В София от края на миналата година съществува едно, бих го нарекла „ателие за усещания“, или простичко казано – най-жестокият ресторант, в който някога съм била. Жесток откъм естетика – единственият тъмен ресторант на Балканите. Единственият, който прилага пълнокръвно концепцията на автора на идеята за „тъмен ресторант“. А именно ресторант, който тъне в непрогледен мрак – не виждате нито къде се намирате, има ли прагове, стени? Нито партньора си, нито сервитьорите, нито приборите, нито дори храната. Дори до масата си не можете да стигнете без помощта на някой от незрящите сервитьори. С едно изречение – губите опората на зрението и се оставяте на останалите си сетива, провидението и топлия глас на прекрасната (в нашия случай) Милена.


В никакъв случай не искам да отместя фокуса от самата храна – беше приказна! Магически вкусна и вълшебно красива (ако можехте да я видите в тъмницата, де :D). Най-малко пък искам да пренебрегвам впечатляващата идея, каузата, респектиращото изпълнение и професионализъм. Ресторантът ще цъфти стихийно и в това няма съмнение, но освен чудната вечеря, аз си изживях нещо съвсем лично и безценно по съвсем друга линия. От една страна ме разтърси и промени, от друга смятам, че е добър пример за това как себевглеждането и всяка ситуация, дори най-неочакваната, могат да моделират поведението. И то съвсем нежно, сякаш с побутване, да доведат до рестартиране и освежаване на сетивата. Това обаче е възможно, само когато се стремиш към съзнателност и постепенно се научаваш да гледаш, за да може в крайна сметка да започнеш и да виждаш.


Освен много смях, неловко опипване и топли гласове, “Тенебрис” приканва към смиреност и внимание към детайлите, и изключване на копчето за автоматика, срещу което знаете, че пропагандирам много горещо.

Несериозно е да цитирам каквито и да било проценти и статистики, явлението е твърде етерно, за да се измери количествено. Но дълбокото ми убеждение е, че един от най-сериозните прагове, които човек трябва цял живот да се стреми да надскача, е автоматизацията. Автоматизация в реакциите, действията, отношенията между хората и разбира се в храненето. За мен тя е основна причина за повечето проблеми във връзките, негативните емоции като цяло и съответно наднорменото тегло.

Темата е непосилно обширна и има да я разнищваме тепърва, защото реалната битка с килограмите напълно изключва безметежното носене по течението. Фокусът на този ни разговор обаче е върху най-честите проявления на автоматизираното хранене и вредните навици, които неусетно придобиваме. Автоматично хранене наричам различните привидно елементарни лоши навици в храненето, които съм забелязала у себе си, у свои близки и приятели, колеги и клиенти. От онези, които дори не усещаш, че са ти се лепнали и са пуснали по един уж невзрачен, но за сметка на това дълбоко забит корен.

Вечерята ми припомни, че трябва редовно да проверявам дали атвоматикът ми действително е изключен. Без значение доколко смятам, че съм го овладяла. Тъмнината ми опресни перспективата към правила в храненето стари като света, но точно защото са толкова базови, се осъзнават и прилагат много трудно. И въпреки, че уж съм свършила трудната работа и съм ги осъзнала, и ги прилагам от години, в тези два часа усетих, че може и още – още много! 🧡



Бавно хранене

Не съм от бързо ядящите, никога не съм била, но със сигурност знам, че това за много хора е сериозен проблем. Не е задължително обаче бързото хранене да се проявява по един и същ начин при всички, нито причините които го опосредстват са еднакви. И макар да не съм била олимпийска шампионка по бързина, ясно си спомням един и същ сценарий, повтарян, потретван и похилядван години наред. Прибирам се след дълъг ден и докато си приготвям здравословната вечеря, чевръсто успявам да погълна незавидно количество излишна храна под невинното „само нещичко преди вечеря, че съм много гладна“. Стигне ли се до тази псевдомисъл, вече си разрешил на себе си да правиш бели. Спомените от този процес тънат в мъгла, лутат се, блъскат се ту тук, ту там, трескаво търсейки кого да обвинят, за да запазим чиста съвест. Сложното е в това, че се случва неусетно, много бързо и изисква добре тренирано усилие, за да спреш този порив.

До ден днешен продължавам да внимавам с този импулс, защото той не е изкоренен и по всяка вероятност никога няма да бъде. Той е резултат от изгражданите с години лоши навици, но е и въпрос на чист примитивен натиск от тялото – глад ерго дай храна ВЕДНАГА! Ако все пак се поддадеш на този автоматизъм, осъзнаваш какви си ги надробил чак когато е твърде късно. Вечерята на тъмно рязко ми припомни състоянието на осъзнатост – че в момента се храня и това е единственото, което правя. Само едно нещо. И само то има значение. Не ме бомбардираше всякаква визуална информация, не си проверявах телефона, не се озъртах, нямах хладилник, нито меню. Тъмнината по възхитителен начин опрости процеса и ме принуди да се концентрирам. Да не позволявам да настъпва състоянието на бързаща анонимност и тъпченето. Разбира се, решението не е постоянно да се храним на тъмно, за съжаление и същевременно радост е невъзможно, но смятам, че дори спомена за този самоконтрол изгражда вкус и стремеж към това усещане. И впоследствие помагада се озаптим бъдещи несъзнателни пориви.



Повече сдъвквания

Толкова голяма част от храната поглъщаме само с очи, че дори забравяме да търсим насладата от вкуса й. Дотолкова сме автоматизирали процеса на хранене, че често регистрираме само мимолетни усещания като сладко, солено, печено, варено, месо, хрупка или не хрупка. Простичката закономерност е, че ако дъвчем по-малко, изяждаме по-голямо количество храна отколкото ни е нужна. Все пак мозъкът се нуждае от време, за да отчете, че сме сити.

Очите се хранят от красивата чиния, от очакването и нетърпението за вкуса, а в крайна сметка всичко си заминава по каналния ред сдъвкано надве-натри. Отнемат ли ни обаче цветовете и формите, остава цял поднос от пренебрегвани усещания – ароматът взема връх, тактилност, консистенция, сочност и различните трансформации, през които преминава храната. С всяка хапка става все по-интересно какво ли предстои :).



Количеството

Няма да се впускам в тази тема, изобилието винаги блазни. Но любопитно тук е, че колкото и да съм намалила количеството храна през годините, дори да съм свикнала с новите грамажи, винаги остава усещането, че си се ограничил. Че може още малко или коварното – още много. Тъмнината позволява да се отдадеш на самата храна и от раз обезсмисля и бързане, и количества (И за къде да бързаш? Нито виждаш какво има в чинията, нито колко, нито знаеш какво ще ти поднесат в следващата). И макар менюто да беше 5-степенно, фино като вкусове и количества, всъщност се бях нахранила напълно още на третата степен. С може би 250-300 грама изключително лека храна.



Ядене с ръце

По съвет на домакина и поради тъмните обстоятелства, най-подходящият начин за хранене беше с ръце. И изобщо не става дума дали ще разпознаеш какво точно ядеш или не. Това е несъществено. Говорим за текстура на храната, топлина, твърдост, да усещаш, че нещо хрупка докосвайки само с пръсти, или колко кремест е соса, или как рибните късчета се делят по естествените си очертания, или колко свежи са салатените кълнове. Както и да ви звучи, беше неповторимо, а всеки елемент от ястията в пъти по-вкусен.



Време

Времето е лукс във всички смисли на думата, а тъмнината хем ни спечели време, хем го изхруска лакомо. Отвоюва десетки минути от агресивните цветове и всичко, което се случва на светло, и го подари за разговори, усещания и замисляне. На излизане можехме да се закълнем, че е минал само час, но като си получихме телефоните и часовниците се оказаха цели два часа и половина :).

***

Какво вземаш от случките зависи от това какво, колко и как вземаш от живота по принцип, доколко умееш да се учиш, каква важност отдаваш на детайлите и дали си овладял достатъчно нивата си на съзнателност. За мен нещата опират до там, че онази вечер тишината и тъмнината ме принудиха действително да си седна на Д-то и поне за миг да спра да си разпръсквам енергията. Разбрах колко е опияняващо и живително, същевременно естествено.

С пожелания за такъв тъмен-светъл миг! 🌙


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *